вторник, 20 март 2012 г.

Сбогом, Маунт Едж!

Ето го дългоочаквания отчет за свършената от нас доброволна работа.
Покрихме голяма част от хотелско-ресторантьорко-фермерските дейности, които се извършваха в Маунт Едж. 

в подобни оранжерии бучках семки тридни поред
Както бяхме споменали по-рано, в първите дни се чудеха какво да ни възложат, та понякога бездействахме, друг път ни измисляха малки незначителни задачки, колкото да не се чувстваме пренебрегнати. На мен (Васко) още първия ден ми беше възложено да разчистя, сортирам и подредя обратно склада с инструментите и строителните материали. Задачата беше по-сложна, отколкото звучи, защото складът беше напълно заринат с боклуци, и тънеше в на пръв поглед, непреодолим безпорядък. Отне ми цял ден да изкарвам нещата навън, да ги класифицирам и сортирам и накрая за десерт - да ги подредя вътре по мой-вкус. Много от нещата бяха части от непознати за мен предмети, инструменти и механизми, особено разните селскостопански редосеялки, тръбички и дюзички за напояването, части от столове, лампи и декорации. С питане и налучкване успях да изясня предназначението на повечето неща и да ги подредя освобождавайки изненадващо големи пространства в склада. За съжаление, местните приемаха новото състояние на склада по-скоро като еднократно явление, отколкото като нещо което трябва да се поддържа и към което трябва да се стремят, защото влизаха, ахваха колко е подредено и отново както си бяха свикнали хвърляха нещо на произволно място на земята.
Възлагайки ми това като първа задача беше много хитър ход, макар да не знам до колко това беше съзнателно, защото от там нататък знаех с какви инструменти и материали разполагаме и къде да ги търся. Уви, наборът не беше много богат. Пироните винаги бяха неподходящ размер или количество, винтове почти нямаше, а отвертката беше една, електрическият трион постоянно изчезваше за неизвестно време и винаги се връщаше с отново прерязан кабел. Алтернативата на електрическия трион-фантом бяха три счупени и изтъпени ръчни триони. В последствие се научих първо да проверявам, с какви инструменти и материали разполагаме, преди да реша как да свърша определена задача. Някои от дърводелските задачи направо ги отказвах или отлагах, когато откриех, че електрическия трион е в неизвестност. 
На втория ден ми възложиха да скова едно рафтче в кухнята, на което да си държат безбройните капаци за тенджери. Тази задачка доста ме затрудни. Доста бързо направих рафтчето, но изпаднах в творческа криза за това какво да измайсторя към него, че максимално удобно и компактно да си нареждат капаците. На няколко пъти променях идеята си и на няколко пъти развалях недоскованото решение и започвах друго. Повечето пъти беше, защото започвайки да правя нещо, откривах че ми липсва някакъв материал или инструмент, та започвах нещо друго което мога да направя с наличните ресурси. Така това рафтче първо щеше да е от летвички, след това от тел, след това последва неуспешен опит за естетическо решение с бамбук (оказа се, че с бамбукът се работи много трудно, защото лесно се цепи). Накрая го направих по най-простия и здрав начин с един дъсчици, за което трябваше да изчакам електрическия трион да се появи отнякъде.
Следващата ми задачка беше да скова с единия от фермерите оранжерия за доматите, след което последваха няколко дни садене на домати и сеитба на безброй семки от лук, чесън, марули, и различни подправки. Това беше една от най-скучните и рутинни дейности които някога съм захващал - по цял ден се прегъваш пред едни пластмасови съдчета, бучкаш с пръст, пускаш семка, зариваш с пръст. Всеки ден се напъвах да засея колкото се може повече и да приключа с тази дейност, но на следващия се оказваше, че има нови дузина пликове със семки за посяване. На третия ден се оплаках на Майкъл, че не мога повече да върша това и че започвам да се демотивирам и той ми предложи да строя къща - още едно бунгало за гости и някаква тераса за йога.

Ели шие

работната маса на Ели и част от ушитите възглавнички
През това време Ели вече беше завладяла шевната машина и шиеше тонове пердета, калъфки за възглавнички, кърпи и дори един огромен балдахин за легло. Все пак и при нея не минаваха нещата съвсем безпроблемно откъм материали и инструменти. Така например, читава ножица за разкрояване Ели получи чак към края на престоя ни, постоянно биваха отвличани химикалките и линийката, липсваха резервни игли за машината, преждевременно се изчерпваха конците, недоизчислено беше количеството ципове и т.н. За да бъде попълнена всяка липса, трябваше да се изчака случай, в който Майкъл или Робин слизат в Кингстън и да се молим да не забравят.

Съществуваше и проблемът Яна, която поради невъзможност да я взимам с мен на стръмната ферма или по строежите, където се подмятат чукове и триони, трябваше по цял ден да виси с Ели. А тя, нали не обича да бъде пренебрегвана, се опитваше да участва и "помага" във всички операции, които Ели изпълняваше. Друг път се отдаваше на свободна игра из хола, но тогава пък трябваше да се внимава да не докопа някоя картина за стотици долари и да не бяга навън когато несъобразителни преминаващи хора оставят вратата отворена.

Иначе преди да открият шевния талант на Ели, просто не знаеха какво да и възложат и в скуката си, тя се хвърляше ту да измете някоя площ, ту да помогне за почистването на някоя стая. Забелязвайки това, камериерките бяха започнали да се скатават и да се опитват да и делегират своята работа. Това продължи ден-два докато настъпи моментът, когато Ели вече шиеше на пълна пара, Робин им се скара и им забрани да и дават каквато и да е работа под каквато и да е форма.

някои от възглавничките на Ели
още Елини възглавнички
новата рокля на Яна, която Ели уши от остатъци плат

Ели прави какво ли още не

На няколко пъти, поради царящата дезорганизация в хотела и ресторанта, на Ели се наложи да се превъплати като сервитьорка и готвачка. Най-забавен беше случаят, когато Майкъл се беше напил вечерта и легнал, персонала се възползвал и си заминал и изведнъж се изсипали няколко гости на хотела и отчаяно молели за вечеря. Случило се в същото време Ели да готви нашата вечеря в кухнята, та се смилила на тях и им беше сготвила съвсем читава и вкусна вечеря, че чак и в по-щедри количества от обичайното, което биха получили.

Строеж на къща по Карибски 

Тима бори арматура на магарето, което аз сковах
А, моят строеж така и не започваше, първо чакахме уречения ден за начало, обаче началото не настъпи тогава, понеже Майкъл не беше в хотела, и нямаше никой който да знае какво и как всъщност трябва да се строи. След като Майкъл се върна започнахме да копаем дупки, настъпи Съботи и Неделя, работниците се изпокриха и ме оставиха сам да копая дупките. След това чакахме да дойде материалът за строителството. Последваха кратки два дни на усилен строеж - вдигане на греди, леене на бетон в основите и чукане на пирони. Материалите пак свършиха и зачакахме още около седмица за следващата пратка. За мое огромно разочарование, не бях аз строителят на къщата, както ми беше представен планът првоначално, ами по-скоро бях чиракът. По-интересните дейности по строежът, свързани с мислене, мерене и натаманяване се извършваха от главния дърводелец, Тима, през което време аз им подавах чуковете, носех им пирони, придържах им ролетките. А въпросните дейности, свързани с мислене, се извършваха съвсем без никакво мислене и с мининално мерене, та всичко се правеше хем по-сложно, хем по-бавно, хем криво. Тима бавно и методично редуваше забитите пирони и изпушените цигари с билки и в крайна сметка бунгалото се оказа далеч от квадратно, а в случай на ураган или земетресение бих предпочел да не съм в него.
ето как цялата къща следва да увисне на дъска закована с няколко пирона
Единия ден, когато Майкъл дойде да нагледа строежа се хвана за главата и им се навика здраво. Така бяхме сглобили основите на бунгалото, че цялата му тежест се държеше на десетина пирона. Оказа се, че трябвало там да се използват дебели болтове. Още докато ги чукахме тези пирони, се бях усъмнил в целесъобразността на този подход, но комуникацията ми с дърводелците беше изключително трудна и почти невъзможна. Те не говореха почти никакъв английски, а само бълбукаха нещо на Патоа.
Много беше забавно, когато Майкъл в недоумение ме разпитваше, защо не съм му се обадил и казал какви глупости вършат, а аз му се оправдавах, че не знам с какви методи и по какви стандарти работят Карибските дърводелци. От тогава възникна лафа за Карибските дърводелци и Майкъл често ме бъзикаше по тази тема. Например като правя нещо тъпо, ми вика "Ти си същия като карибските дърводелци", или като нещо навиква майсторите "Вие за глупак ли ме мислите, Карибски дърводелци, проклети".
Тима реже греда, чиято дължина няма значение на този етап
За общо три дни работа вдигнахме грубата конструкция на къщичката и започнахме покрива, за която дейност викнаха още един майстор - покривният експерт. Така станахме четирима, далеч повече от необходимото за тази бавна и прецизна дейност и аз след като прекарах половин ден в гледане съвсем изгубих мотивация да участвам в строежа. Тъй или иначе това съвпадна с момента, когато си затръгвахме от хотелчето. За съжаление не успях да видя бунгалото готово и не успях да поработя над него така, че да мога да го нарека "моето" бунгало.









първоначално изкопах 6 дупки, дълбоки по 2 фута
след това Майкъл каза, че дупките трябва да са дълбоки 4 фута и се видях в чудо, та изкопах окоп
карибската представа за армиране на бетона представлява забиване на пирони в дървото
тези греди бяха собственоръчно вдигнати, нивелирани и заковани от мен. В този ден дърводелчите ги нямаше и ми беше безкрайно приятно да си бачкам
покривът
стойката за фотоапарата, която инсталирах, за да снимам прогреса на строежа



Иначе в дните на строително бездействие се занимавах с всякакви малки дърводелски задачки, също така на два пъти придружих шофьора Мики на доставка на реколтата от фермата по Кингстънските адреси.

Доставките

Противно на царящия в Маунт Едж айляк, четвъртъчните доставки в Кингстън бяха забързани и нервни. Винаги потегляхме твърде късно, обърквахме бройките на някои от зарзаватите, пропускахме адреси, юркахме из Кингстън без почивка за обяд или тоалетна. Даже за купуване на едно шише вода трябваше да му се моля един час докато намери подходящо време и място да спрем. Доставяхме главно на богатите хора по богатите квартали и по лъскавите офиси, включително и в няколко посолства и посланици. Както вече бяхме споменавали, цените на продуктите ни бяха доста завишени, а причината, която ни бе изтъкната, е че богатите нямат доверие на евтини продукти. Даже не всичко, което доставяхме беше от нашата ферма. Например, яйцата се събираха от едно съседно село в планината, гъбите от един адрес в Кингстън. Яйцата поне се твърдеше, че са от "свободни" кокоши, и наистина, някои от клиентите ги хвалеха. За култивираните печурки не знам до колко могат да са свободни, еко или био, но ги продавахме за по двайсетина лева килото.
Моята роля в доставките беше да пълня торбата с продуктите за следващия клиент, докато Мики лично предава настоящата доставка - прекрасен начин, за учене имената на плодовете и зеленчуците на английски. На мен много ми хареса да участвам в доставките, макар че не бих се навил лесно да участвам отново. Придобих доста добра представа за обликът на Кингстън, понагледах се на всякакви хора и проведох безброй интересни, поучителни и увлекателни разговори с Мики, който си е един мъдър и забавен раста.

на доставка с Мики

Последните дни

В последните дни Ели доуши, каквото имаше да шие, аз дозачуках каквито последни пирони имах да зачуквам, а Робин тепърва започна да разкрива повече подробности за своята работа, работни планове и проблеми. Ние успяхме да и разкажем за някои от идеите, които имахме за подобрения в Маунт Едж, както в организационен, така и в материален план. В резултат на това в последните дни ни беше поверен маркетинга на фирмата: направихме им фейсбук страници, напълнихме ги с текст и снимки и обучавахме Робин що е то Фейсбук и как се използва. Тя първоначално се ошашави колко е сложно, но я успокоихме с думите "Не бой се, то е направено за тинейджъри". Ели, освен това започна да списва електронния вестник, който разпращат на клиентите на фермата, където в общи линии се превъзнасят здравословните качества на планинските зеленчуци и се предлагат хитри рецепти за готвене.

Сбогом, Маунт Едж!

За последната вечер, бяхме замилсили да почерпим персонала на хотела и специално бяхме напазарували шишета Ром и разредители (към момента, в който пишем това, вече и разредители не ползваме, поямайчихме се съвсем). Не се получи голям купон, защото в последния ден аз бях на доставка с Мики до късни доби, междувременно половината персонал се беше измъкнал под носа на Ели и тя не успяла да ги покани. Робин, както винаги, не успя да организира личния си живот до необходимата степен, че да дойде да каже едно наздраве. Та, отзоваха се Майкъл и Мики. Майкъл вече беше загрял в селската кръчма, докато ни чака, и си легна рано, че трябваше да сяда зад волана в 5 часа на следващата сутрин. Може да се каже, че само Мики ни уважи "тържеството", като остана с нас до доста късно и изпи съществени количества Ром, при това, че е раста и не би трябвало да се напива. Не случайно, през цялото време той ни беше любимецът.

Ели, Майкъл, Мики, Васко

На сутринта, когато си затръгвахме, се оказа, естествено, че Яната е човекът, който най-много ще липсва на всички, и се заредиха на опашка за прощални протоколни снимки с нея.

с Робин

камериерката Кузи

камериерката Джой

готвачката Бърнис



И тъй, както вече знаете, останахме много доволни от престоя си в планинското хотелче - мястото беше, приятно и красиво, хората готини и усмихнати, храната вкусна, работата беше далеч от това да ни прекърши гърбовете, макар че онези пет торби цимент, дето пренесох, още ги помня. Най-вече сме доволни, че успяхме да проникнем в Ямайската култура и да видим в дълбочина как се върти хотел, ресторант, пък донякъде и ферма.
Бавно и неусетно, Маунт Едж ни накара да мечтаем някой ден да отворим собствено хотелче в България. Постепенно обсъждането на идеи за хипотетичното хотелче стана редовна тема по време на вечерната ни раздумка.
В крайна сметка това винаги е била една от целите на пътуването: да откриеш какъв си и какъв искаш да бъдеш.



събота, 17 март 2012 г.

Бебови работи

В отговор на чести запитвания от жадните за подробности фенове на Яна, публикуваме малко материал специално за нея. Внимание! Хората които не се вълнуват от бебешките теми може да бъдат леко отегчени от тази публикация.

Яната си расте неусетно и доста се е променила за четирите месеца откак пътешестваме. Косицата и порасна, вече почти можем да я вържем на опашчица отзад, няколко чифта обувки омаляха, а на панталоните им отпуснахме подгъвите. Сдоби се с доста нови зъби - в Гваделупа пораснаха три едновременно (четвъртия от комплекта така и не се появи), а наскоро в Маунт Едж излязоха и четирите кътника. Всеки път зъбоникненето беше предшествано от седмица-две кисело настроение, като пикът беше 1-2 дни преди пробиването на зъбите. Като изключим това, Яната повечето време е весела и забавна, и развлича и нас с номерата си. В резултат на пътуването тя свикна постоянно да среща нови хора - няма никакъв страх от непознати и всички са и приятели. В Маунт Едж по цял ден общуваше с персонала и гостите: всеки  който мине се закачаше с нея, опитваха се да я научат да казва "Yea man", а от време на време някой я грабваше да я води на разходка. Хората там знаят как да се оправят с деца, защото повечето имат по много - например шофьорът Мики с пет, или пък градинарят с цели петнайсет. Като цяло в Ямайка децата са на почит - въпрос на мъжество е да направиш дете, а сред по-бедните класи жените над 20-22 години без деца се смятат за стари моми. Дори към нас понякога се обръщат с уважителното "baby mama/daddy", което ни поставя една категория над "случайни туристи". Интересното е, че наличието на деца често не означава наличие на семейство - често един мъж има няколко "бебе-мами", същото важи и за жените. Веднъж попитах приятелите на Питър по колко деца средно имат Ямайците и те ми отговориха с въпрос "средно на семейство или средно на жена?"



Доста нови умения усвои Яна в последните месеци. Те включват качване и слизане по стълби,  ходене по стръмен и пресечен терен - за тази цел Маунт Едж беше идеален тренировъчен лагер. Освен това има афинитет към катеренето на все по-високи места - маси, столове, барплотове и др. - и от рано показва склонност към екстремизъм, както може да се наблюдава в този клип:


Други любими неща са водата под всякакви форми - пиене от шише и чаша, плуване и шляпане в локви, както и леда - невъзможно е да пием охладени питиета в нейно присъствие защото ни краде ледчетата и ги яде; също обича да чете книжки (особено сутрин на тоалетната), да се върти в кръг докато и се завие свят, да скача по леглата, и направо обожава животните - нищо друго на света не я вълнува повече  от кучетата и котките. Единственото нещо което мрази на този етап са завивките. Направо полудява като усети че е завита, и почва да рита бясно докато отхвърли одеялото - добре че прекарахме тази зима в топъл климат.



С нетърпение чакаме Яна да проговори. Един-два пъти ни се стори че казва няма и бай-бай, има си и нещо като поздрав: а-яяя!, но освен от време на време по някое апуу (n'y a plus), което научи в Гваделупа, не употребява консистентно други думи. За сметка на това сочи, жестикулира, води ни за ръка, и въобще, намира си начини да ни покаже какво се очаква от нас.  Предполагаме, че многото различни езици я объркват и малко забавят проговарянето - досега сме два месеца във френско-езична среда, два в английска, а скоро ще преминем към испанска. Ние вярваме и се надяваме, че това е полезно за нейното развитие, и че нещо от тези езици ще и остане подсъзнателно в главицата.

Храненето продължава да е спорадично - Яна яде от нашата храна и опитва всичко когато има желание, но често изяжда само няколко хапки, след което само си играе. Обича паста и ориз, който бива разхвърлян на вси страни и след това събиран и изяждан зрънце по зрънце. А най-любими са и бананите, от които хапва по няколко на ден, за сметка на това пък почти отказва останалите плодове и зеленчуци. Въпреки това нейното "злоядство" не ме притеснява особено, защото продължаваме да се кърмим на поискване, тоест по безброй пъти на ден, и Яна е изключително здрава и жизнена - често чуваме коментари "откъде има толкова много енергия!"

Относно здравето, Яна няколко пъти се разболяваше докато бяхме в Гваделупа, като най-тежкия случай беше ларингит и ни притесни достатъчно за да отидем на лекар. Мислим си, че причината е била във вируси пренесени от яслата на братовчед и Илан - както знаем детските заведения са прословути с обмяната на подобни бацили между децата. Откак напуснахме Гваделупа не е боледувала нито веднъж, да чукнем на дърво, чук-чук.

Продължаваме усилено да разнасяме Яна, която по последни данни от преди няколко месеца тежеше 10 кг. Специално за пътуването направих нов слинг, от който сме изключително доволни до момента. Освен това имахме голям пробив, някъде в Антигуа, когато Яна се научи да седи на раменете ни без да клюмва назад - оттогава много често я носим и по този начин. Но когато тръгнем из планините и горите най-вече ползваме слинга - установихме, че дори нощните преходи са възможни със спяща Яна на гръб.


Интересна е и тоалетната тема. Както съм споменавала в предишни блогове, практикуваме Естествена Бебешка Хигиена (ЕБХ) откак Яна беше на два месеца. Това ще рече, че се опитваме да откликваме на тоалетните и нужди, вместо да ги игнорираме и да я принуждаваме да си ходи в гащите (повече информация за ЕБХ). Също така открай време не ползваме памперси, а пелени за многократна употреба. Тръгвайки на път, беше трудно да реша колко и какви пелени да носим с нас - в крайна сметка гащите на Яна заемат основна част от багажа, колкото и да се опитвах да огранича бройката. Спрях се на шест чифта "тренировъчни гащички", които са кажи-речи непромокаеми, шест чифта обикновени памучни гащи, десетина обикновени тензуха, които ползваме за пълнеж и три пелени-джоб с бамбукови подложки, които ползваме за през нощта. Като ги перем често ни стигат без проблем - дори не се налага да ползваме тренировъчните освен в по-студено време (в планината), за да не се мокрят горните дрехи. Вярно, всяко ново място в което се заселим бива моментално окупирано от съхнещи пранета, но ние вече сме свикнали. А ЕБХ по време на пътуване ни се получава изненадващо добре. Носим си гърне, което си купихме в Гваделупа - заема половината от раницата на Васко, но си струва мъкненето, защото Яна го ползва постоянно. Всяка сутрин там се вършат Голямата и Малката работа, четейки книжката за котето Котьо и мишлето Цър. По този начин изключително рядко се налага да мием наакано дупе. А през деня гърнето се ползва според зависи колко внимаваме и колко често я изпишкваме. Когато сме на спокойно място, като например в хасиендата на Питър в Кингстън, оставяме Яната да ходи гола по цял ден, почти без инциденти, а понякога даже сама ни носи гърнето като и се пишка.

Разни хора които срещаме по пътя често ни питат "как е" пътуването с бебе. Казваме им, че като цяло не е лошо - не толкова трудно колкото хората смятат, а и имаме постоянен източник на забавления. Но има някои трудни моменти, и ще ги спомена за да съм напълно откровена към всички които обмислят да предприемат подобни начинания. На първо място, страдаме от невъзможността да опитаме какъвто и да е нощен живот. Наслушахме се на разкази за прословутите клубове и улични танци в Кингстън, без нито веднъж да можем да присъстваме - ще си останем само с клипчетата в youtube. Тепърва ни предстоят Куба и други държави, известни с това че купона почва късно и се вихри до зори, но ние към 11 ч. трябва да сложим Яна да спи и вечерта за нас приключва, или се ограничава до разходки из тихи места, ако е заспала в слинга. Другото ни затруднение е при по-дългите пътувания с някакво превозно средство. Най-зле е в претъпканите междуградски бусчета, където Яна няма никакво място да се движи - тогава ако не спи, тя суче или пищи - няма средно положение. И все пак не е толкова страшно - положителните страни на пътешествието с Яна са много повече от отрицателните - препоръчвам го на всички!





Ели, Кингстън

петък, 16 март 2012 г.

Сините планини - около Маунт Едж

И ето, че дойде моментът, в който напуснахме Маунт Едж. Моментът настъпи внезапно и изненадващо, но и някак беше дългоочакван. Хич не ни беше зле там и както го бяхме подкарали спокойно можехме и още да си отвисим, но от известно време пътешествениците у нас бяха започнали да ни подбутват и подсещат, че имаме още острови, държави и цял друг континент за налазване.
Поводът, който ни накара да се раздвижим, да стегнем багажите и да напълним джобовете с досадни предмети като телефони, документи и пари, беше че нашият кингстънски Питър ни покани на неговата вила, която между другото пак е в Сините Планини, кажи речи в съседната долина.

За Питър и вилата му ще разкажем по-натам. Първо трябва да се отчетем за престоя си в Маунт Едж и да разкажем малко повече за самата планина и хората, които я обитават.

 

Основната причина, поради което Маунт Едж е това което е, са Сините планини сред чиито гънки е построен. Планината не е много висока, като надморско равнище, но изобщо не е за подценяване. Стръмният терен, обрасъл с джунгли, храсти и треви по-високи от човешки ръст, я прави почти непристъпна. Когато попитахме един от местните обитатели, дали понякога се разхождат из храсталака, както те наричат джунглата, ни беше обяснено, че за да се отделиш от шосето или пътеката ти трябват подострено мачете, компас и много сериозна причина. Все пак някаква нужда е накарала хората да прокарат пътеки и шосе и да се заселят по баирите. В резултат на това тук кипи живот и стопанска дейност - зеленчуци, подправки, банани, лимони и кафе се отглеждат по планинските склонове. Даже има и казарма, където се отглеждат... войници, да се чуди човек срещу кого очакват да воюват.
Животът тук тече на друга скорост от тази в ниското и още повече от тази в Кингстън. Всички се поздравяват при среща, попушват си тревичка съвсем без свян, качват на стоп като те видят на пътя, даже и да не стопираш. Мачетето - тукашният универсален инструмент за косене, рязане, сеч, копаене и какво ли още не - е по-важно от висшето образование. На никого не му пука, че си турист и никой не се опитва да ти продава безсмислени вещи и услуги или да ти завишава цените. И най-вече, никой никога за никъде не бърза, освен собствениците на Маунт Едж - Майкъл и Робин.

Макар и ние да се отличавахме на фона на местните с нашите инициативност и трудолюбие, успявахме почти всеки ден да си спретнем някоя разходка из близките и далечни околности на хотелчето. А, наоколо, освен раста селото, за което разказахме в миналия път, имаше и всякакви други интересности. Ето някои от тях:

Red Light - Червена светлина

банановия пункт в Red Light
Това е най-близкото селце до Маунт Едж, даже и селце му е много, тук му викат просто "общност". Шосето пресичащо селото, всъщност се явява и централен площад. Както може да се очаква, тук с предимство са товаро-разтоварващите и лаф-моабетещите минувачи и кибици пред транзитно преминаващите коли. Има няколко магазина тип бар и няколо бара тип магазин. Пред някои от тях има изкарани маси, на които играят домино и "Не се сърди човече", но как само ги играят - плочките на Доминото се удрят със всичка сила в масата, а зарчетата на "Не се сърди човече"-то се хвърлят с финт от метър-два разстояние. В петък се изкарва и скара и тонколони и всичко живо е на мегданя, а в Неделя няма никой и нищо не работи.

главната в Red Light по залез, в Неделя
Ред Лайт е на половин час пеша, надолу по криволичещото шосе и ние през два-три дни мръдвахме натам, за да си пазаруваме плодове и продукти. Вероятно си представяте какво разнообразие от стоки цари на главната на това село-общност. Та, пазаруването ни, обикновено, се ограничаваше до чепка банани, малко шишенце ром, на което в Ямайка му викат "Кю" и съответният разредител - Пепси (Кока Колата не е много на почит в Ямайка) за червения и Тинг (прекрасна газирана напитка, пълна с Е-та и с аромат на грейпфрут) за белия. Постепенно, потребителската ни кошница се измени. Първо отпадна червения ром, като по-скъп. След това, ненадейно ни удари някакъв захарен глад и започнахме да наблягаме на кексчета и сладкиши. А тук, в Ямайка, ги разбират кексчетата, какви са само едни - сладки, сочни, шоколадови, ммм...
И така се стигна до преломния съдбовен ден, когато преценихме, че предпочитаме да купим няколко сладкиша в повече за сметка на белия ром. На края програмата беше следната: купуваме бананите, изяждаме по един сладкиш с Пепси, пълним розовата раничка с кексчета и сладкиши и потегляме обратно нагоре.


френски туристи в багажника
Повечето пъти не се налагаше да вървим цялото разстояние, защото все ни застигаше и ни натоварваше някоя кола или пикап и винаги питаха: "Вие при Майки ли сте отседнали?". Единия път, когато ни мързеше да се връщаме пеша, решихме да влезнем в кръчмата на края на селото и да чакаме, на по питие, да мине някой да ни натовари. Качиха ни още преди да отпием първата глътка.
Същия този бар, беше любим на Майкъл и той често се отбиваше там. Като единия път, когато предварително се беше развеселил, награби целия персонал, со се гостите на хотела, натовари го по колите, включително и в багажника, заведе ни в бара и изпонапоръчва едни шишета.


в кръчмата
Яната иска бананите на дървото

Cafe Blue


Това е една сладкарница, която се намира още по-надолу от Ред Лайт, накъде около следващото село - Irish Town. Сладкарницата е прословута със страхотните си кафета, топли шоколади, торти, пасти и сладкиши. В общи линии е доста скъпа и очевидно не е предназначена за местните селяни ами за приходящите от Кингстън през Събота и Неделя и за туристите от околните хотелчета.
Във вихъра на нашата захарна абстиненция, предприехме необмислен поход натам и за щастие ни качиха и в двете посоки. Мокачиното и двете пасти, които изядохме, наистина бяха добри, но изхарчихме пари за петнайсетина кексчета от магазина. По онова време, вече кексчетата ни бяха мерната единица за пари.







Newcastle

Или просто "the camp" - лагерът. Това е казарма, която се намира нагоре по пътя, в обратната посока на Ред Лайт. Шосето минава баш през площада, където маршируват войниците. Имат и евтино магазинче, но рядко го посещавахме, защото лагерът е по-далечко от Ред Лайт и има по-малко движение. Освен това, забелязахме гадната тенденция, че тръгнеш ли нагоре от Маунт Едж с намерение да те качи някой по пътя, изведнъж целия трафик в твоята посока изчезва.


 


 
Catherine's Peak


Най-високият връх в района, държат го военните и са го заринали с разни антени. За него се минава през Нюкасъл и се купуват едни готини кокосови бисквитки от магазинчето. Почти винаги върхът е в облаци, но ние имахме късмет и когато се качихме беше ясно и успяхме да видим и северния и южния бряг на острова - колко малък бил, пък по колко часа се лунгуркаш с тез междуградски автобусчета.


от Catherine's Peak

Кафе от Сините Планини


Във високите части на планината е пълно с кафени плантации. Кафето от Сините планини се води за едно от най-хубавите в света, даже за да се признае за истинско кафе от Сините планини трябва да е расло над определeнa височина. Та, горе е пълно с кафе - стари и нови плантации, изоставени и действащи, големи и малки. Има и Кафе-имения (coffee estate), където освен че се гледа, кафето се и обработва.
Малко над Маунт Едж има едно старо Кафе-имение, което вече не се използва по предназначение и е превърнато в много красив парк (снимки, по-долу). Ние съвсем случайно бяхме попаднали на него и го бяхме удостоили с кратка разходка. Иначе, от нашето хотелче, предлагаха срещу не голяма сума посещение в едно голямо действащо Кафе-имение, където ти разказват и показват как се гледа и обработва кафето, че чак и да го опиташ и дават.
Ние обаче държахме да минем по друга програма. Още е първите дни се бяхме запознали с един британски старец, от онези които се пенсионират из разни по-евтини дестинации. Та той ни беше казал, че има кафена ферма и ни беше поканил на посещение, но тъй като фермата му беше по-далечко, успяхме да намерим време и ентусиазъм чак към края на престоя ни там. Бяхме го запланували като сутришна разходка с елементи на автостоп, но както вече отбелязах, в посока Нюкасъл и нататък, трафикът просто изчезва в моментът в който решиш да стопираш. Та, разходката се превърна в целодневна, че чак и дъжд ни валя.
 

Робин
Не сгрешихме в избора на нашата алтернативна кафе програма, защото човекът с радост ни посрещна и изцяло ни се посвети, черпи ни бисквити и кафенце от самоделна френска преса, разказа ни всичко за кафето, отговори на всичките ни въпроси, показа ни храстчетата, включително и бръмбарите-вредители, сушилните и машината за белене на люспите, дъвкахме сурови зърна и си поговорихме за Ямайка, Британия, България, времето и живота като цяло.
Оказа се, че неговото кафе-стопанство е доста малко и той се занимава с него само за хоби. Имал достатъчно средства за издръжка от британската пенсия и лихви от банковите си спестявания. Разказа ни, че кафето от Сините планини било толкова добро, защото тъй като тук е по-хладно и много вали, кафето съзрява по-бавно и натрупва повече аромат. Даже, много често засаждали банани сред кафетата, за да им пазят сянка. Разказа ни, че кафето е някакъв роднина на гроздето и се гледа по подобен начин - садиш и чакаш няколко години да започне да ражда годни плодове, кастриш и като остарее го изкореняваш и садиш ново.



на кафе при Робин
сушилнята
 Снимки от бившото кафе-имение, трансформирано в парк

барбекюто, където се разстилат зърната да съхнат


Още малко снимки от околията





GSM клетка маскирана като палма
поредният красив залез от балкончето на Маунт Едж
 
В следващата публикация - отчет за свършената работа и инструкции за строеж на къща по Карибски.